От малката кутия до небето

Последният ден на Theatair започна с малки истории, малки пространства и много различни светове. През деня публиката можеше да види няколко гостуващи куклени представления от различни краища на страната, а хубавото беше именно разнообразието и възможността едно след друго да се срещнат различни езици и начини на разказване.

За най-малките зрители беше „Цвят“ на ДКТ „Васил Друмев“ – Шумен, последван от „Две калинки“ на ДКТ „Иван Димов“ – Хасково. „Музика в джоба“ и „Гон, малката лисица“ на Театър Арт Ленд предложиха още две различни срещи с кукления театър. При „Гон,малката лисица“ вниманието на публиката се задържаше с особена лекота, може би и заради самия начин, по който историята се разгръща. Представлението разказва японска приказка чрез камишибай, традиционна японска форма на разказване с изображения, които постепенно разкриват историята пред зрителите.

Театър Арт Ленд и КТ „Пловдив“ представиха и „Ламбе ламбе“, представление, което сякаш събра идеята за малкия мащаб в най-буквалната му форма. Театър в кутия, някои кутии по-малки, други по-големи, всяка от тях отваря своя история, която трае само няколко минути. Малко като размер, но не и като съдържание, защото зад всяка от тези малки форми стоят големи истории. 

И точно това беше един от неочакваните мотиви на последния ден, в чийто ход театърът се побираше в малки,  миниатюрни мащаби в кутия, върху лист хартия, но винаги в близост до най-малките зрители. С настъпването на вечерта размерът започна да се променя.

Както и в живота, в края отново се връщаме към началото, но вече по друг начин. По Главната премина парадът на Гигантските кукли, създадени по време на Международния уъркшоп, заедно с „Приказни гиганти“ на Файъртер. Те се появиха сред хората и постепенно поведоха след себе си цяла публика, докато стигнаха до своята финална дестинация, пространството пред Пощата.

Там нощта оживя чрез сенки, музика и движение.

Последните изпълнения на фестивала събраха три различни, но взаимно допълващи се — вертикалният танц на Рия Мърфи, „Nekawa Awaken“ на Файъртер и традиционна музика в изпълнение от бразилката Крис Мигел. Трите спектакъла се разгръщаха едновременно в различни посоки на пространството — по фасадата на Пощата, почти на нейната височина, и долу, на сцената, с поглед към звездите.

Всяко от тях имаше свой собствен образ, но заедно създаваха една обща картина. Танцът на Рия Мърфи се издигаше по фасадата с лекота и грация, после музиката на Крис Мигел изпълваше нощта с бразилски ритъм — жив, пулсиращ, почти като туптене на сърце. „Nekawa Awaken“ добави още един пласт към това усещане за събуждане на пространството и за свят, който за една нощ поне изглеждаше различен.

И ако денят започна с театър, който се побираше в една кутия, вечерта завърши с театър, който се играеше по цялата външна страна на сграда и изпълни Главната с гигантски образи.

От най-малките зрители до огромните кукли. От историите върху лист хартия до сенките по стените. От малката кутия до небето над сцената. Последният ден на Theatair затвори своя кръг не като върна театъра там, откъдето е започнал, а като показа колко далеч може да стигне една малка история, когато ѝ дадеш пространство.

Радина Симеонова