Когато говорим за улични изкуства, едно от първите неща, които трябва да вземем предвид, е пространството, защото улицата, паркът или площадът не са само фон на представлението, а част от него. Когато сцената няма стени, завеса или ясна дистанция между артист и публика, самото пространство започва да определя начина, по който се случва представлението. Как ще се развие, дали ще грабне интереса на публиката и дали тя ще се довери на артиста достатъчно, за да остане?
Това е едно от хубавите неща на TheatAir, фестивалът не остава само в центъра на града. Програмата му стига до кварталите и парковете, където театърът приканва хората да останат малко по-дълго на познати места, през които иначе просто биха преминали.
Вчера, 5 септември, една от тези срещи се случи в парк „Рибница“ в квартал Кършияка. Там имаше открита сцена и столове за публиката, но и достатъчно свобода човек да се движи, да се приближи, да наблюдава отстрани или просто да продължи по пътя си. Именно тази свобода е важна за уличното изкуство, никой не е „заключен“ в залата, а артистът трябва да спечели вниманието на хората и да го задържи. В парка публиката можеше да види Анди Спигола с „Боато“ – клоунада на кокили от Италия, Фред Нормал с баланс на въже и комедийно шоу от САЩ и Емануел Гарсия от Аржентина със „Сир Уийл“.
Още при Анди Спигола стана ясно колко универсален може да бъде езикът на уличния артист. Не са необходими много думи, когато имаш кокили, жестове, преувеличена мимика и точен усет към реакциите на хората, а един от най-хубавите моменти дойде, когато цяла тумба деца се втурна да помогне на артиста да се изправи на кокилите. За миг границата между публика и изпълнител просто изчезна, децата вече не гледаха какво се случва, а участваха в него.
Фред Нормал избра друг подход. При него думите и директният контакт с публиката бяха много по-съществена част от представлението. Той не просто говореше на хората, а ги въвличаше в своето шоу, избираше участници, даваше им задачи и ги превръщаше в партньори в отделните номера. Интересното беше, че поканите му не останаха само към децата. В някои от триковете се включиха и възрастни, което направи взаимодействието още по-непредвидимо и забавно.
Емануел Гарсия със „Сир Уийл“ пък показа съвсем различен тип улично представление. Самото му изпълнение не предполага същата пряка намеса на публиката, тук вниманието се задържа чрез физическото присъствие, движението и техниката, като това също е част от магията на уличното изкуство, няма един правилен начин да задържиш погледите на хората.
А ако се върнем обратно в центъра на града, същият въпрос получава още няколко различни отговора. Хилтоф от Испания със своето улично комедийно шоу и Мила Иванова с „Кралицата“ — уличен цирков спектакъл от България, също намериха свои начини да привлекат и задържат вниманието на публиката.
Точно това беше едно от най-интересните неща във втория ден на фестивала — различните подходи към една и съща задача. Как избираш човек от публиката? Как го караш да се отпусне? Как го превръщаш в част от представлението, без да нарушиш усещането, че всичко се случва естествено? Как задържаш вниманието на човек, който по всяко време може просто да продължи по пътя си?
Всеки от артистите имаше различен отговор. Един разчиташе на тялото и визуалния образ, друг на разговор и импровизация, трети на физическото майсторство и риска. Но резултатът беше общ, публиката остана. И не само остана, но и много добре си прекарваше. Може би най-строгият съдия на едно улично представление е именно детето, защото то не остава от учтивост, не ръкопляска, защото „така трябва“, и трудно можеш да задържиш вниманието му, ако не си го спечелил. През този ден в „Рибница“ децата не просто гледаха, те се втурваха да помагат, включваха се в номерата, смееха се и следяха какво ще се случи след това.
А когато публиката започне да помага на артиста, да се качва на сцената и да участва в историята му, тогава вече не говорим просто за представление, говорим за запомняща се среща.
Радина Симеонова