Напусна ни Ваня Сивинова

С прискърбие се разделяме с една от ярките звезди на пловдивския куклен театър - Ваня Сивинова, която ни напусна на 18 май. 

Ваня Сивинова беше актриса и режисьор, който до край горя за куклите, за сцената, за децата. Творческият ѝ път започва през 1972 година, когато след завършването на театрланата академия в класа на проф. Атанас Илков се присъединява към трупата на кукления театър в Пловдив. Тук тя създава блестящи роли и спектакли. Заедно с Иван и Нина Сивинови създават представлението "Метаморфози", с което представят България в 22 държави. Ваня е носител на множество награди за актьорските си постижения през годините, като през 2015 г. получава приза на АКТ-Унима за изключителен принос към българското куклено изкуство.

Споделяме инетрвюто с нея на Катерина Георгиева от юбилейния летопис "70 години Държавен куклен театър - Пловдив" (2016 г.) и благодарим за възможността да се докоснем до нея, за любовта към куклите, която се надяваме да съхраним и предадем нататък, за топлината и вярата в дълбокия смисъл на нашето изкуство!

"С Ваня се виждаме в задния двор на театъра. Събота е, представленията са свършили за днес и е тихо. В двора на театъра можем да се скрием от шума и суетата на почивния ден и да си поговорим хубаво. Да се обърнем и за малко да си спомним някакви други времена. От историите на Ваня, бих казала, по-сплотени, по-дълги, по-запомнящи се. Всеки сезон с ароматите си. Влагата в очите и радостта да говори за театър ще ми спомнят за тази актриса. И ще звучи винаги важното изречение: „Обичай това, което правиш“. Не като девиз, правило или назидание. Като мелодия, която ще изтананикаш, докато поне една малка мечта не се сбъдне. Там, на мястото, където си истински ти. Иначе никога няма да останеш за 44 години. А те, годините, няма да имат значение.

През 1972 г. дойдох веднага след завършването си в Пловдив. И досега съм тук. Родих дъщеря си през лятото и от есента започнах работа. Целия си живот съм прекарала в този театър. Още не мога да се разделя с него и съм съгласна с израза, че „няма пенсионирани артисти“. Още много ми се играе. Тялото малко предава, но вътре – още не. В едно свое интервю Валери Петров казва, че талантът малко остарява. Това е негова теза. В този смисъл, разбира се, че е друга енергията, креативността, когато си млад. Рутината оказва влияние, умората, но въпреки това все още искаш да си на сцената. Душата не остарява. Не мога да допусна вътрешно в себе си, че карам 70 години. Не си представям да правя друго, а и не мисля, че мога. В момента си прекарвам летата на село, садя си домати, краставици. Усещам се чудесно там. Но театърът е... истинското ми живеене. Ще играя, докато мога.

Нашият театър се слави с невероятния си колектив. Когато дойдох, ме приеха като свое дете, помагаха ми. Толкова години вече съм в този театър и мога да кажа – няма интриги, скандали, това не съществува и досега. И от друга страна, ние, по-възрастните, започнахме да приемаме младите актьори като наши деца. Има някаква такава енигма, последователност. Иван (Сивинов) „осиновяваше“ всички нови, приемаше ги. Ако някой е имал нужда от помощ, целият персонал се втурваше да му помага. Това не съм го видяла в нито един друг театър. Има една скромност тук, няма големеене. Не знам на какво се дължи. Може би на атмосферата на Пловдив. Още от едно време цялата артистична „гилдия“ сме били приятели – художници, музиканти, актьори. Имаше една сплав. Времената сега не са такива, няма ги тези оставания след репетиции. Преди живеехме в театъра, сега всеки бърза. Но колегиалната атмосфера е жива, не се е изменила.

Единствено, според мен, времето се е променило и ритъмът на живеене. Казах ти, едно време живеехме заедно, сега всеки бърза за друга работа, за проекти, защото няма как да се живее с едната актьорска заплата. Но любовта остава между колегите. Не съм чула срещу някой лоша дума, само хубаво. Има някаква карма в този театър и дано и след нас да остане тази енергия. Това много помага в работата, защото все пак театърът е колективно изкуство.

Благодарна съм на съдбата за творческия ми път. В началото Иван ме запали по кукления театър. Идвах да гледам спектакли на Юлия Огнянова, докато учех инженерство, а после станахме гаджета с Иван. Иначе реших, че ще стана куклена актриса категорично, когато прочетох в един вестник новината, че кукленият театър е спечелил награда на фестивал във Франция и си казах: „Ако ще ставаш актриса, нека е куклена, че да обиколиш света!“. И ето че ми се получи. Само в Австралия не сме ходили. След завършването имахме възможност да останем в София, но когато Иван ме попита къде искам да живея, аз му отговорих: Пловдив. „Искам да се наиграя, в София я видя роля, я не!“ – казах. Каквото съм си поискала в творческата кариера – всичко ми се е сбъднало. Даже и режисьор станах… (Смее се.) Тук създадохме и „Метаморфози“ на нашата трупа с Иван и Нина „Сивинови“, което пък е странна смесица между скулптиране в пространство и театър. Иван беше измислил 65 миниатюри, които са играни по целия свят и в България. Играеше се с много ръце.

Това е моят живот – театърът. А Иван винаги е работил на три места. И като спортен коментатор, и в радиото като водещ. Беше много креативен, с чувство за хумор. Сигурно нищо не би казал, а по-скоро би направил. Благодарение на него обиколихме света.

Ние „осиновихме” Жени Пашова. Шули Бело беше много интелигентен човек, ерудиран. Той беше теоретик, започна да се рови, да пише, да чете. Той покани тук Яна Цанкова, Юлия Огнянова, братя Райкови, Атанас Илков. Когато никой не искаше Юлия, той я покани тук.

Играла съм в две постановки на Юлия. Тя беше по-близка с Иван. Бяха приятели. Много интелигентен човек, можещ, много съм научила от нея. Яна също беше такава, но тя беше и художник. Изиграла съм всички геройчета на Валери Петров от петте приказки, страхотен късмет съм имала. Крала съм от всички, в хубавия смисъл, каквото мога. Слушала съм ги внимателно и съм попивала. В театъра бяхме приятели. Имала съм огромното щастие да работя с всички тези хора. Юлия и Яна много си помагаха, имаха свой език. От Юлия научих едно много важно нещо – за гъсеничната верига и брънките. Като започнеш да си правиш ролята – да има брънка от едното към другото, това е чисто занаятчийско, да не се губи връзката между отделните неща. От Яна се научих на дисциплина, стабилност. Тя беше много внимателна към детайлите, репетираше с пръчка, толкова беше взискателна. Прецизност – това е думата за нея.

Всъщност вкъщи се прибирахме като на хотел, в театъра живеехме по-истински.

Няма да забравя „Лъв без опашка“ на Слави Маленов, „Пук“ на Петър Пашов, „Копче за сън“ на Яна Цанкова. В последния имам смешка. Не ми се получаваше ролята. Играех едно детенце, но много фалшиво, бях с перука. Точно преди премиерата Яна ме затвори в гримьорната и ми каза: „Искам само едно от теб: докато играеш, да си казваш „Какво правя в момента“, само това искам!“ Мина спектакълът, въобще не знаех как съм играла. Излезе Валери Петров на сцената и каза: „Драга публико, тази вечер Оги се роди!“. Тогава разбрах, че съм се справила.

Ще помня много и Анастасия Ангелова – страхотна актриса и режисьор. Блестяща! Талантлива и скромна. Забелязала съм, че колкото по-талантлив си, толкова си по-скромен.

Усещам любовта на колегите ми към мен в този театър. Благодарна съм за това. Няма друго такова усещане. А и е взаимно. Това е другото, което ме крепи в този живот – любовта на колегите и
внучката."

Опелото ще се състои на 22.05.2024г. в храм „Св. Георги Победоносец“, бул. „Патриарх Евтимий“ 90, София, от 14:00ч.

Сбогом, Ваня! Ще те помним!